/7.12.1909, Банско – 23.07.1942 г., София/
Гениален поет, участник в антифашистката борба
Видният български поет със световна известност Никола Вапцаров е роден на 7 декември - 1909 година в град Банско в будно семейство. Бащата - Йонко Проданичин участва в национално-освободителните борби на Пиринския край, а майката - Елена Везьова учи в Американски колеж в Самоков и известно време работи като учителка. Малкият Никола съчетава в характера си добродетели от двата рода. Още от най-ранно детство, проявява изключителна състрадателност, превърнала се по - късно в голяма обич към хората. Тази обич го съпътства винаги и навсякъде до края на живота му. След завършване на основно образование в родния град през 1924 година записва Разложката непълна смесена гимназия. Това е времето, на първите му публикации в печата. Увлича се от литературата и мечтае да следва в тази област, но по волята на бащата постъпва в Морското машинно училище във Варна (1926-1932). През последната година от своето следване, като стажант на кораба „Бургас“, пътува по Средиземноморието и на това пътуване посвещава цикъл от стихотворения „Импресии“. През 1932 година постъпва в Книжно-мукавената фабрика на братя Балабанови в село Кочериново - като огняр и после механик. Тук създава семейство с Бойка Димитрова и се ражда синът им Йончо. Уволнен е през 1936 година и се преместват да живеят в София, където на седем месечна възраст умира малкият му син. След тежка безработица Вапцаров постъпва като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а в последствие работи като огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. В началото на 1940 година публикува единствената издадена приживе стихосбирка „Моторни песни“. Освен 20-те творби, събрани в книжката Вапцаров е оставил и други десетки стихотворения, драмата „Деветата вълна“, стихотворения за деца, реферати, статии и др. Животът и творчеството му са посветени на борба, на стремеж да се изгради един по-хубав, по-справедлив свят, наситени с вярата му, пословичната, пречистваща вяра в „доброто и човека“, вяра, осмисляща човешкото съществуване. След избухването на Втората световна война през 1941 -ва година той се включва в антифашистката борба. На 4 март 1942 година са арестувани над 60 човека. Сред арестуваните е и Никола Вапцаров. В затвора през месец април написва последните си стихове: първия куплет на „Предсмъртно“ и „Прощално“. И двете днес се нареждат сред шедьоврите в световната класическа литература. На 23 -ти юли същата година е прочетена смъртната присъда на Никола Вапцаров, Антон Попов, Антон Иванов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев. Според Закона за защита на държавата присъдата е трябвало да се приведе в изпълнение в срок от 24 часа. Още същата вечер, на гарнизонното стрелбище в София осъдените посрещат смъртта с песента на Ботев „Тоз, който падне в бой за свобода, той... не умира!“ Няколко часа преди разстрела е дадено право на шестимата да напишат последни писма до близките си. Останалите петима пишат такива писма, а Никола Вапцаров не оставя нито ред, адресиран до някого. Но за сметка на това, тогава, когато смъртта просто се е докосвала до него, той има сили да я гледа открито в лицето и да пише стихове. Написва втория куплет на стихотворението си „Предсмъртно“ :
„Разстрел, и след разстрела-червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!“
Така, до последния си миг от живота Никола Вапцаров не престава да обича хората. Тази обич по-късно се връща към него като истински бумеранг. През 1952 година на Втория конгрес на мира във Варшава Никола Вапцаров посмъртно става носител на Почетната награда за мир. А по повод 100 годишнината от рождението му Юнеско обяви 2009 за годината на Никола Вапцаров. И днес хората от целия свят не престават да се интересуват от българския поет, да посещават родното му място и къщата- музей, да четат стиховете му и да ги превеждат на своите родни езици. До днес поезията му е претърпяла над 100 издания, на повече от 70 езика.
