х. Яворов – з. Кончето
Продължителност – 6 ч.
Трудност – 3
Лавинна опасност – висока
Маршрут със зимна маркировка в началото; алпийски траверс
От хижата тръгваме нагоре през гората по пътеката за Кончето. Пътеката отначало се катери с не много голям наклон, като можем да избегнем два завоя по по-пряка пътечка, отделяща се надясно. Дори в гората десният склон, който подсичаме (на Окаденския рид) е пресечен от няколко улея, по които падат лавини! Наклонът отново намалява и минаваме (1 ч.) покрай заслона Бункера, който не е обзаведен. Гората свършва и постепенно се заменя с клек. Оттук до Суходолския превал зимният вариант се движи, общо взето, по-високо от лятната пътека, която се вие долу. Има доста напълно липсващи колове и други, само изкривени от лавините, падащи от Окаденския рид. Следим виждащите се тук-там колове и подсичайки склона на Окаденския рид, с умерен наклон се качваме, отвреме-навреме пресичайки клекови гнезда. Преди Суходолското езеро (2 ч.) пътят ни минава през малка площадка, замаскирана с клек; колът на нея се вижда, чак след като се подмине – т. е. отгоре!
За кратко слизаме почти в дъното на долината, където преминаваме няколко прагчета и чупки на терена. Излизаме (3 ч.) в горния край на циркуса до малко вътрешно връхче с клек по него. Оттук коловете отново завиват надясно и започват да се качват по Окаденския рид, като постепенно излизат на билото му.
След последно кратко качване по ръба на Окаденския рид вече сме на главното било – на Суходолския превал. Оттук ръждясалите колове завиват надясно (на запад) и стигат до вр. Бутин (2688 м.), който лесно може да бъде качен по заобления си склон.
Обаче ние завиваме наляво (на изток) от Суходолския превал и след като преминем малко междинно връхче, излизаме пред вр. Разложки Суходол (3 ч. 40 мин.).
Тук започва траверсът на карстовото било и котките не трябва да слизат от краката ни! До з. Кончето трябва да се движим само отгоре по билото; всеки опит за подсичане от юг е опасен за подхлъзване; още повече, че при по-топло време размекналият се от южна страна сняг не се задържа стабилно върху гладките наклонени скали!
Завиваме леко вляво и веднага започваме стръмно да се качваме по ръба, водещ към вр. Разложки Суходол (2640 м.). Точно където започва стръмното качване в билото има дълбоко врязана откъм север цепка, която се покрива от козирка и не се вижда! Горе ръбът става почти хоризонтален, и, макар, че на север има козирка, ходенето не е трудно.
Преминаваме няколко слабо изразени скали, от които вятърът отвява снега, и леко се качваме на следващия връх – Каменитица (2726 м.) (4 ч.). Оттам кратко слизане ни извежда на заобления Каменитишки превал.
Oт Каменитишкия превал е възможно аварийно слизане на север. В такъв случай е добре да се стремим да се движим по левия склон, където е и лятната пътека. По-надолу можем по трасето й, ако е достъпно, да преминем в другата долина, където е х. Яворов.
Веднага след него започва най-трудният участък по този маршрут – траверсирането на вр. Баюви дупки (2820 м.).
От превала с голям наклон започваме да се качваме по склона му; има стърчащи камъни, които ни дават сигурност, но, въпреки това, опасността от подхлъзване трябва да се отчита. Горе излизаме на тесен ръб с огромна козирка, надвесена на север; а и южният склон тук е много стръмен. Преодоляваме кратко (но все така тясно) понижение и се качваме на другата връхна скала (5 ч. 20 мин.). От нея з. Кончето се вижда; до там през цялото време на север има голяма козирка и особено трябва да се внимава поради факта, че ръбът е все така тесен и с малки чупки, които ни пречат да разберем дали сме стъпили, където трябва. Ориентират ни поставени тук-там и стърчащи над снега каменни пирамидки. Последно малко слизане и ръбът ни отвежда до самия заслон.
х. Вихрен – вр. Вихрен – з. Кончето
Продължителност – 6 ч. 30 мин.
Трудност – 4
Лавинна опасност – висока
Маршрут без зимна маркировка; алпийски траверс
Повторното злоумишлено разрушаване на въжения парапет по карстовия ръб Кончето през есента на 2001 г. усложнява и прави по-опасно минаването по него! Сега въжето е частично възстановено. От хижата тръгваме право нагоре (на запад), по много стръмния склон на Хвойнати връх. Отначало се качваме между клекове, като склонът е прорязан от слабо вдълбани улеи, които можем да използваме (да се внимава при нестабилен сняг!). Ако сме се движили право нагоре, скоро излизаме на малко склоново стъпало; там завиваме леко вдясно и заобикаляме малка скала, след която отново стръмно, но кратко се качваме на друго, по-високо стъпало. Ново качване ни извежда в равното дъно на висящия циркус Кабата (при много стабилен сняг качването до Кабата се допуска да стане и по лавинния улей, пресичащ пътя за х. Вихрен на 100-ина метра под хижата).
Оттук – от Кабата – имаме два варианта:
а) при добре стегнат сняг – продължаваме в запад-северозападна посока и след като пресечем дъното на Кабата, започваме да се качваме по стръмния му лавиноопасен склон. Горе наклонът внезапно намалява и ние сме на Вихренския преслап, в подножието на самия вр. Вихрен;
б) завиваме наляво (на юг) и започваме да се катерим по ръба, заграждащ от югоизток Кабата и водещ до Хвойнати връх. Ръбът с умерен наклон се качва, завивайки постепенно на запад. Последните няколко метра са стръмни и има козирка към Кабата. Скоро (2 ч.) минаваме почти до самия Хвойнати връх (2635 м.), завивайки постепенно на север. След малко плоско връхче се сливаме с вариант а). Оттук нататък в южна посока склонът ни извежда право на самия вр. Вихрен (2914 м.) (3 ч. 30 мин.) – първенец на Пирин. Върхът представлява около 50-ина метров почти хоризонтален ръб, ориентиран от северозапад на югоизток (от югоизточния край долу се вижда х. Вихрен, с почти 1 км по-ниско от нас). На самата връхна точка има железен стълб и бетонен триангулачен знак, които снегът не затрупва напълно. На североизток под върха е разположен двустъпален циркус; горната му чаша се нарича Голям казан, а долната – Малък Казан. От върха в посока към Казаните се образува козирка. Горе, от изток, по Джамджиевия ръб, излиза алпийският траверс от х. Бъндерица, описан в маршрут 5.1.
От железния стълб на върха тръгваме на северозапад. Полегатият отначало ръб бързо увеличава наклона си, но, поради северното си изложение, снегът на него рядко се заледява. Страничните склонове не са прекалено стръмни (особено левият – към Влахиния циркус) и падане при незаледен сняг не е опасно (изпробвано по неволя от автора навремето). В долния край на ръба изведнъж наклонът се увеличава силно и трябва да слезем по стръмeн участък, висок 10-ина метра; той може и частично да бъде заобиколен.
След стръмния участък ръбът се разлива в широка седловина – Премката, по която надясно (на изток) по отначало полегатия склон тръгва пътеката за х. Бъндерица през Казаните (маршрут 2.2.), от която може да се премине и на Джамджиевия ръб (маршрут 5.1.). Пътеката за х. Бъндерица през Казаните е много подходяща за аварийно слизане.
Преминаваме Премката и започваме да се катерим по южния склон на Кутелите; поради изложението си по него често снегът не е много дебел, дори стърчат камъни. Наклонът е горе-долу колкото на южния склон на Вихрен. Постепенно (4 ч. 40 мин.) излизаме на средното от трите връхчета, наричани Кутелите (най-високият – Кутело 1 (2908 м.) е вдясно от нас и до него съвсем лесно можем да се отбием за 10-ина минути). Завиваме наляво (на северозапад) и по широкия ръб, следейки го по стърчащите тук-там пирамидки през снега, стигаме до най-левия от Кутелите – Кутело 2 (2907 м.).
Оттук наклонът надолу изведнъж рязко се усилва – вече сме преди карстовия ръб Кончето. Отначало скалата е относително широка, а след това има няколко по-стръмни камъка, често едва затрупани със сняг. Веднага след тях, на най-острата част на Кончето, започваше (със знак „Стеснение на пътя от двете страни“) стоманеното въже , укрепено по билото му. След разрушаването му през есента на 2001 г. то отново не съществува! Отдолу (отляво) преди е имало подсичащо Кутело въже, което също вече не съществува.
На самия ръб Кончето се образува огромна няколкометрова козирка, надвесена на север; коловете на въжето, които са на върха на самата скала, може поради това да ни се струват някъде надолу по склона! Има няколко скали, които са по-насечени, но наличието на въжето даваше сигурност и преминаването на Кончето зимно време не беше много по-трудно, отколкото през лятото.
След като минем най-ниската 400-метрова част на ръба, започваме отново да се качваме от другата му страна – към вр. Бански Суходол (2884 м.). Тук въжето беше прокарано неправилно – вместо да следи ръба нагоре, то внезапно започваше да подсича стръмния му склон и изведнъж свършваше! Ние сме по ръба, който продължава чак до самия връх с няколко опасни за падане места – скалички, на които трябва да се прескочи от една на друга.
На вр. Бански Суходол (5 ч. 50 мин.) има каменна пирамида и дълбоко вдълбаване, което може да личи и при повече сняг. След него следва малко понижение и ние преминаваме през малко връхче, от което надясно (на север) се отделя острият като бръснач Котешки рид. А ние слизаме по станалия доста полегат отляво – от юг – склон (дори може да подсечем малко плоско връхче преди заслона) и пристигаме в самия з. Кончето.
